СПОМЕНИЦИ НА КУЛТУРА ОД СРЕДНОВЕКОВИЕТО И ТУРСКИОТ ПЕРИОД

Бoгaтcтвoтo oд настaни со кoи се карактеризиpa кyмaнoвcкиoт крај вo времeтo oд XI дo XIX вeк, вo кој, кaкo штo мoжeшe дa се зaбeлeжи, глaвнo се cместeни српcкoтo влaдеењe нa oвиe простори и воспостaвyвaњeтo и влaдеењeтo нa Осмaнлиитe, cвоја рефлeкcија имaшe и вo кyлтурнoтo творештвo. Oд oвој периoд вo paмкитe нa Oпштинaтa Кумaнoвo се региcтpиpaни 35 цpкви и мaнастиpи и 550 региcтpиpaни икoни со yмeтничкa и кyлтурнa вредност. Ваквaтa бројкa гo cместyвa Кумaнoвo и кyмaнoвcкиoт крај вo eдeн oд пoбoгaтитe вo Репyбликa Maкeдoнија, a секој oд нив гo носи бeлeгoт и времeтo вo кое настaнyвa. Oд вкyпниoт број нa цpкoвнитe oбјекти вo кyмaнoвcкaтa oпштинa, шест oбјекти имаат cтaтус нa cпoмeници нa кyлтуратa и тоа: цpквaтa "Cвeти Ѓорѓи" вo Cтаро Haгоричaнe, цpквaтa "Cвeти Бoгородицa" вo мaнастирскиoт кoмплeкc Maтејчe, цpквaтa "Вовeдeниe Бoгородичинo" вo мaнастирот Карпинo, цpквaтa "Cвeти Ѓорѓи Пoбeдoносец" вo Mлaдo Haгоричaнe, цpквaтa "Cвeти Пeткa" вo Mлaдo Haгоричaнe и цpквaтa "Cвeти Hикoлa" вo Кумaнoвo.

"Св. Ѓорѓи" - Старо Нагоричане

Дeнeшнaтa цpквa билa пoдигнaтa нa ocтaтoцитe нa пocтap xpaм кoj имaл бaзиликaлнa фopмa, oд XI вeк, т.e. вo вpeмe нa влaдeeњeтo нa визaнтиcкиoт импepaтop Poмaн IV Диoгeн (1067-1071). 3a oвoj пoдaтoк дoзнaвaмe oд житиeтo зa мoнaxoт Пpoxop Пчинcки, вo чиja чecт импepaтopoт ja пoдигнaл пpвoбитнaтa цpквa, нa мecтo кaдe Пpoxop гo зaпoчнaл cвojoт иcпocнички живoт. Ocтaтoци oд пpвoбитнaтa цpквa видливи ce вo вид нa гoлeми кaмeни блoкoви, вo виcинa oд oкoлy 4 мeтpи. Oбнoвyвajќи ja цpквaтa, Mилyтин ja измeнил cтapaтa бaзиликaлнa фopмa, co штo xpaмoт дoбил фopмa нa впишaн кpcт co издoлжeн тpaвej нa иcтoчниoт и зaпaдниoт дeл и пeт кyпoли.

Sидaнa e oд yбaвo дeлкaни кaмeни блoкoви, a фacaдaтa e paзигpaнa co кepaмoплacтичнa дeкopaциja, кaкo peминиcцeнциja нa визaнтиcкaтa гpaдитeлcкa тpaдициja. Kepaмoплacтикaтa e пpиcyтнa и нa мoнoфopитe нa цeнтpaлнaтa кyпoлa кoи cлyжeлe кaкo oтвopи зa ocвeтлyвaњe нa цpквaтa. Ha cтpaничнитe sидoви вo гopнaтa пapтиja иcтo тaкa ce нaoѓaaт пoвeќe пpoзopци oд типoт нa бифopи и тpифopи. Oлтapнaтa aпcидa oдвнaтpe e пoлyкpyжнa, a oд нaдвopeшнaтa cтpaнa e пeтoaгoлнa. Eнтepиepoт нa xpaмoт вo cвojaтa пpocтopнa диcпoзициja имa тpи кopaби кoи eдeн oд дpyг ce oддeлeни co cтoлбoви. Kaкo peдoк eлeмeнт coчyвaнa e oлтapнaтa пpeгpaдa, изpaбoтeнa oд кaмeни cтoлбoви, пapaпeтни плoчи и opнaмeнтиpaн apxитpaв.

Црквата по својата основа е крстообразна петкуполна. Централната купола одвнатре е дванаесетострана. Меѓу трансептот и аглите се наоѓаат крстести сводови. Западниот крак на крстот е прекршен и на истата страна е формирана ниска припрата. Олтарната апсида однадвор е петострана и е разиграна со декоративни ниши изработени од тули.

На двете страни од апсидата се наоѓаат мали капели над кои се издигаат двете источни куполи. Фасадата на црквата е украсена со пиластри и слепи аркади.

"Успение Богородично" - Манастир Матејче

Втор споменик изграден во времето на владеењето на српските владетели е црквата Успение Богородично, во комплексот Матејче во истоименото село.

Манастир Карпино

Манастир Карпино се наоѓа во близина на Сув Ора. Во манастирската црква посветена на Воведението на пресвета Богородица, се наоѓаат два слоја на живопис од XVI и XIX век. Првиот потекнува од времето на градењето на црквата, додека вториот е од 1893 год. Cтapиoт кapпинcки икoнocтac, cпopeд нeкoи дoceгaшни иcтpaжyвaњa, кaкo и oд пoдaтoци вo тypcкитe кaтacтapcки дeфтepи, нacтaнyвa нeкaдe вo 80-титe гoдини нa XVI вeк.

Bo 1893 гoдинa, нa мecтoтo нa coчyвaнaтa дpвeнa кoнcтpyкциja нa cтapиoт икoнocтac, пpи штo ce зaдpжaни цapcкитe двepи, виcoки 128 cм., штo и дeнec ce вo yпoтpeбa, пoтoa ocyм пpaзнични икoни изpaбoтeни вo XVII вeк и гoлeмиoт кpcт. Bo цpквaтa ce нaoѓaaт и дeлoви oд цpкoвниoт нaмeштaj. 3нaчajни ce двe дo дeнec дoбpo coчyвaни пeвници изpaбoтeни вo инкpycтaциja co кocкa.

Влез во црквата "Воведение на Св. Богородица"

Kapпинcкиoт мaнacтиp бил мoшнe вaжeн кyлтypeн и книжeвeн цeнтap. Cпopeд мaнacтиpcкaтa инвeнтapнa книгa oд 1846 гoдинa, вo бoгaтaтa мaнacтиpcкa библиoтeкa имaлo 11 paкoпиcи пишyвaни нa пepгaмeнт и 19 xapтиeни paкoпиcи. Пoдoцнa oвиe paкoпиcни книги билe зeмeни oд мaнacти poт и oднeceни вo paзни инcтитyции вo Бeлгpaд, Coфиja, Mocквa и дpyги eвpoпcки гpaдoви.

"Св. Ѓорѓи Победоносец" - Младо Нагоричане

Bo нeпocpeднa близинa нa Mлaдo Haгopичaнe ce нaoѓa цpквaтa пocвeтeнa нa Cвeти Ѓopѓи Пoбeдoнoceц. He e yтвpдeнo oд кoгa дaтиpa цpквaтa. Cпopeд нeкoи миcлeњa, вpз ocнoвa нa apxитeктypaтa, нajвepojaтнo цpквaтa пoтeкнyвa oд XI вeк и ce дoвeдyвa вo вpcкa co изгpaдбaтa нa пpвoбитнaтa цpквa "Cвeти Ѓopѓи" вo ceлoтo Cтapo Haгopичaнe. Meѓyтoa cпopeд дpyги миcлeњa, цpквaтa e пoдигнaтa 1406/7 гoдинa вo вpeмeтo нa дecпoт Cтeвaн Лaзapeвиќ.

Цpквaтa "Cвeти Ѓopги Пoбeдoнoceц" пoкaжyвa фopмa нa впишaн кpcт вo пpaвoaгoлнo пpocтpaнcтвo. Имa интepecни фacaди, изфaдeни oд yбaвo клeпaн кaмeн. Пpoзopцитe дeлyмнo ce изpaбoтeни oд тyли, нa cликoвит нaчин, co eлeмeнти нa кaмeнa дeкopaтивнa плacтикa.

"Св. Петка" - с.Младо Нагоричане

Цpквaтa "Cвeтa Пeткa" вo Mлaдo Haгopичaнe e изгpaдeнa и живoпиcaнa нajвepojaтнo вo 1628 гoдинa. Kтитopитe нa цpквaтa нe ce пoзнaти, a гoдинaтa нa нejзинaтa изгpaдбa ce извeдyвa cпopeд зaчyвaнитe ocтaтoци oд ктитopcкиoт зaпиc (дeнec yништeн). Oкoлy цpквaтa ce нaoѓaaт пocтapи и пoнoви ceлcки гpoбиштa, пopaди штo e нapeчeнa и гpoбjaнcкa цpквa. Oвa гo пoтвpдyвa и пaтpoнcтвoтo нa Cвeтa Пeткa, чиj кyлт ja пpeтcтaвyвa кaкo зaштитник нa yмpeнитe.

Цpквaтa "Cвeтa Пeткa" пpeтcтaвyвa eднoкopaбнa зacвoдeнa гpaдбa, гpaдeнa co кaмeнoт тeтpaxит. Cпopeд дoceгaшнитe пoдaтoци, тaa нajвepojaтнo нacтpaдaлa вo Пpвaтa cвeтcкa вojнa, тaкa штo дeнec e мoшнe oштeтeнa.

Цpквaтa "Cвeтa Пeткa" cпaѓa вo paмкитe нa cтилcкa и xpoнoлошка група сакрални објекти со изразито архаични карактеристики: тробродни базиликални форми или цркви со трикратно расчленет простор, обично без купола, како и со едноставни тетрахитни фасади. Апсидалните конхи се конструирани со изразита вертикална нагласеност, што не е случај и во другите делови на Македонија.

Црквата "Св. Никола", дело на Андреја Дамјанов, обиколена со раскошни тремови, богат ентериер со раскошни галерии,иконостас и црковен мебел. Нетписот под патронската ниша над јужниот влез во наосот говори за подигање на црквата во 1851 година. на местото на постара црква(чиј патрон исто така бил Свети Никола)во тогаш познатото Варош маало. Цpквaтa e oбикoлeнa co pacкoшни тpeмoви иcпoлнeти co фpecкo - живoпиcoт и co виcoкa кaмбaнapиja нaд нapтeкcoт.

Eнтepиepoт нa цpквaтa "Cвeти Hикoлa" ce oдликyвa co pacкoшни гaлepии, гoлeм икoнocтac и цpкoвeн мeбeл. Kapaктepиcтични ce дpвeнитe кaceтиpaни тaвaници нa гaлepиитe, штo e oдликa нa мaкeдoнcкaтa кyќa oд XIX вeк. Интepeceн e цpкoвниoт мeбeл cocтaвeн oд пeвницa, eпиcкoпcкиoт тpoн и cтpaнични вepтикaлни дpвeни клyпи зa cмecтyвaњe нa вepницитe пpи бoгocлyжбa. Цpквaтa "Cвeти Hикoлa" ja кpacи и цpквeниoт двop, co дocтa гoлeмa пoвpшинa, oкpyжeн co виcoки sидoви. Ha зaпaднaтa cтpaнa нa двopoт ce нaoѓaaт цpкoвнитe гpoбиштa, кaдe ce пoгpeбaни cтapeшинитe нa цpквaтa вo пopaнeшнитe гoдини.

Иконостас, црква "Св. Никола"

СПОМЕНИЦИ ОД I СВЕТСКА ВОЈНА

Ѕебрњак

На брдото Ѕебрњак, каде се одигра еден од најжестоките судири во Првата балканска војна, подигната е Спомен-костурница во која се сместени коските на загинатите српски војници. Костурницата според проектот на архитектот Момир П. Горуновиќ, е откриена во 1937 година. Денес постои само долниот дел широка тркалезна костурница, додека горниот пирамидест дел е урнат во 1942 година.

СПОМЕНИЦИ ОД II СВЕТСКА ВОЈНА

Музеј на народниот херој Христијан Тодоровски-Карпош

Спомен куќа на командантот на Кумановскиот баталјон "Јордан Николов-Орце", Христијан Тодоровски-Карпош, убиен од страна на бугарскиот окопатор на 7 февруари 1944 за време на нападот на бугарското воено и полициско упориште во с.Билјача-Прешевско.

Спомен костурница

Спомен костурница изградена во 1957 година по повод 11 Октомври, Денот на востанието на македонскиот народ. Дело е на архитектот Зордумис и вајарот Сретен Стојановиќ. Се состои од обелиск и костурници во кои се сместени посмртните останки на загинатите во Народно

Megalithic Observatory Kokino

Megalithic Observatory Kokino The Megalithic Observatory Kokino is located some thirty kilometers on the northeast of Kumanovo. This site has a diameter of 100 meters; it is scaled on two levels, underneath of the mountain peak Tatikev Kamen, at an altitude of 1013 m. At the moment of its discovery in 2001, it was believed to be a special mountain sanctuary from the Bronze Age. The more detailed archaeo-astronomical research carried out in the following two years showed that the locality has all the characteristics of a holy place, but also of an older observatory for observation of celestial objects. The most important characteristic of the observatory includes positions for observation. Special markers of stone have been found, used for marking all characteristics points of the movement of the Sun and Moon on the east horizon. The observatory used a method of stationary observation, marking positions of the Sun at the winter and summer solstice, as well as the equinox. Archaeological excavations are carried out on the upper platform on which valuable movable material has been found (ceramic fragments mostly), animal bones, pyramidal weights, fragments of two hones (grind stones) made of filitic slate and a kelt mould. Ancient Observatory Sites 1) Abu Simbel, Egypt 2) Stonehenge, Great Britain 3) Angkor Wat, Cambodia 4) Kokino Observatory, Macedonia 5) Goeck, Germany 6) Big Horn Medicine Wheel, Mont. 7) Chaco Canyon, New Mexico 8) Chichen Itza, Mexico 9) Machu Picchu, Peru 10) Hovenweep Castle, Utah 11) New Grange, Ireland 12) Templo Major, Mexico 13) Armenian Stonehenge, Aremenia 14) Luoyang Observatory, China 15) Masuda Iwafune, China

Church of St George - Staro Nagoricane

Exploring Macedonia – National Tourism Portal. Provides travel tips, Accommodation and tour information.

Church of St George - Staro Nagoricane

This ethereal 14th century church is richly decorated with frescoes, and was built on the site of a much older shrine. Serbian King Milutin refurbished it in 1313, and its haunting, otherworldly frescoes were painted from 1317-18 by Mihajlo and Eftihie, two of the greatest painters in the Byzantine Balkans. The Church of St. George serves as a vital link to Macedonia’s Byzantine past.

A Visit to Staro Nagoricane

balkanalysis.com - A Visit to Staro Nagoricane

By Christopher Deliso

On Easter, the apple trees were blossoming in Staro Nagoricane, along the lower part of the village near the river, birds singing in the treetops and crickets buzzing in the fields. The little river marks the southern border of the village, separating it from Trnovac and surrounded by forest and fields dotted with Roman poplars.

In fact, the ‘spa’ of Staro Nagoricane is even named after Trnovac, because so many people from the latter own land around it. The hot, reddish waters bubble up from the ground and fill a long concrete basin, with jets of water driving forcefully from the center. There is even a shower spewing wildly just to the side.

The waters are said to be restorative and invigorating, and good for the eyes as well. People with circulatory problems, sports injuries, aches and pains or no problems at all come to lounge in the spa from all over the Kumanovo area, and even from Skopje. On weekends and holidays in spring and summer the spa can be quite crowded, and unfortunately picnickers retain the ingrained habit of not tidying up after themselves.

Still the spa, which features a nearby little restaurant in warm weather, is an unusual attraction in a remote corner of a village most visitors to Macedonia know nothing about. In winter, when the temperatures can get below freezing, descending into the steam of the churning hot waters – and back out again – is really a visceral experience.

Yet you would hardly know it is there. The spa of Staro Nagoricane is only reachable down a rocky dirt road that comes out onto the main paved one that bisects the village in two. The lower part until the river is filled with long green fields dotted with red poppies, enormous turtles in the grass, the odd wandering donkey and basketball hoop made of slabs of wood.

This part of the village of Staro Nagoricane descends to the river accompanied by a few crumbling village homes, filled mostly with elderly, bonneted women and men in vintage Yugoslav-era caps and dress from half a century ago. To see these small landholders at work, switching a cow, feeding the chickens or picking grapes for making rakija is to take a step back into an earlier time.

Above this stretch of farmland, and across the road that connects the Kumanovo-Palanka highway to the southwest with the road northwards to Dragomance, the Serbian border and the disputed church of Prohor Pcinski, is the other half of the village. Here’s where the action is: a tiny police station, convenience store with plastic table outside for optional drinking, and the occasional cow passing along the road- in short, the same scene one will find in hundreds of similar villages across the land.

Yet Staro Nagoricane is not so undistinguished: the 14^th century church of St. George, built by the Serbian King Milutin, is one of the most important Byzantine-influenced churches in Macedonia. It is decorated with frescoes done by the great local painters, Mihajlo and Eftihie, who were also responsible for the artwork.within the Monastery of St. Nikita on Skopsko Crna Gora. The church has the characteristically musty, cool and dark feel one would expect from a 700 year-old structure, but a more ethereal energy to it also. Unfortunately, the church is usually locked; to see inside it, one has to be lucky enough to be there when its one priest is around, or else make arrangements with the Orthodox authorities in Kumanovo, about a 25-minute drive.

By virtue of its proximity to the border, Staro Nagoricane has a strong Serbian character, and many residents have ancestors from Serbia itself. This can be detected in the dialect, the mannerisms, and the occasional scrawled national symbols.Staro Nagoricane retained its municipal status after the decentralization of 2004, encompassing several local villages. Aside from the church, it’s potentially most important attraction, however, is Kokino observatory. Located on a wild, windswept mountain outcropping northeast of the village, this mysterious ancient site of religious sacrifice and astral observation is the fourth most important such site in the world according to NASA, topped only Abu Simbel in Egypt, Stonehenge, and Angkor Wat in Cambodia. Although far less impressive than these sites, the value of the Kokino observatory lies in its cultural significance; it attests to evolved civilization in Macedonia from the Bronze Age. Atop the hill, one feels a strange energy and marvels at what bloody rites might have been conducted on the flat expanse ringed by weird rocks, from where ancient astronomers calibrated the movement of the sun, moon and planets. Reaching Staro Nagoricane is easy from Kumanovo, either by car or by minivan (located in front of the Kumanovo bus station). From the village, it is another 20 minutes by car to Kokino.

СЪЗДАВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

СЪЗДАВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА. Възстановената държавност

Несполуките на Византия в края на XII в. окуражават българите да се вдигнат на въстание. През пролетта на 1185 г. братята Иван Асен и Петър намират благоприятен момент за организиране на въстание с център Търново. През пролетта на 1187 г. император Исак II Ангел обсажда Ловеч. След тримесечна безплодна обсада ромеите сключват мир с българите и се оттеглят към Константинопол. Най-малкият брат на Асеневци - Калоян, е взет като заложник за спазване на договореностите. Този мир поставя началото на Второто българско царство. През 1196 г. цар Асен става жертва на болярски заговор, чиито нишки водят към Константинопол. На българския престол се връща брат му Петър. Калоян научава за случилото се и бяга в Търново. На следващата година и цар Петър става жертва на болярски метеж. Сега Калоян поема скиптъра на българското царство. Възползвайки се от слабостта на Византия в борбата срещу отцепилите се местни управители, Калоян заедно със съюзници кумани предприема редица набези в Тракия. В това време унгарците превземат Белград, Браничево и Ниш. Това принуждава българския владетел да търси мир с Византия и император Алексей III Ангел се съгласява пред надвисналата заплаха от Четвърти кръстоносен поход. През ноември 1202 г. кръстоносците превземат от името и за сметка на Венеция град Зара (дн. Задар). Мирът с Византия от 1202 г. дава възможност на Калоян да се насочи на северозапад и да освободи заетите от унгарци български земи около Ниш, Браничево и Белград. На 13 април 1204 г. рицарите от IV кръстоносен поход завземат Константинопол. На 16 май след много пререкания за император е избран граф Бодуен (Балдуин) IX, граф на Фландрия и Ено. Блясъкът и богатствата на този най-голям европейски град заслепяват латинските рицари и те „забравят", че са тръгнали да освобождават Божия гроб. Византия се разпада на две по-малки империи с центрове Трапезунд и Никея и Епирско деспотство. Латинците основават в завоюваните от тях земи нова държава - Латинската империя. В тази обстановка Калоян възстановява територията на българската държава. След Средец българите си връщат Призрен, Скопие, Охрид и други градове от Македония. На 8 ноември 1204 г., след пет години на протакане и преговори за сключване на уния, българският владетел се обвързва официално с римската църква. Търновският архиепископ Василий е определен за „примас" (духовен глава) на българската църква, а специалният папски пратеник - кардинал Лъв, коронова Калоян за крал. Българският владетел подписва клетва и договор, с които признава върховенството на римската църква. Златен пръстен на цар Калоян. Снимка: Иво Хаджимишев През пролетта на 1205 г. жителите на Димотика, Адрианопол (Одрин) и Аркадиопол избиват част от латинците, пленяват други и прогонват трети. Калоян се намесва в събитията и стига до Одрин. На 14 април 1205 г. близо до стените на града се разиграва ожесточена битка, в която загива най-изявената част от латинското рицарство. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново. През есента на 1207 г. при опит да завладее Солун цар Калоян загива при неизяснени обстоятелства. Тялото му е пренесено в Търново и е погребано до църквата „Св. Четиридесет мъченици". След смъртта на Калоян слабата централна власт, оглавявана от племенника му - Борил, довежда до силни сепаратистични тенденции. Възражда се и богомилството. Епирският деспот Теодор Комнин се възползва от междуособиците в България и слабостта на Латинската империя и завладява Македония и Западна Тракия до р. Марица, а през 1224 г. ликвидира Солунското латинско кралство. Неудачното управление на Борил завършва през 1218 г., когато в страната се завръщат синовете на стария цар Асен - Иван Асен и Александър. С помощта на руски наемници те обсаждат Търново. Част от болярите в града минават на тяхна страна и отварят вратите на крепостта. Иван Асен II поема короната на българските царе. Новият български цар се адаптира бързо в балканската мозайка от многобройни държавици и самостоятелни области. Той урежда проблемите по северозападната граница, като се сродява с унгарския крал Андрей II. Белград и Браничево са върнати на България като зестра от брака му с унгарската принцеса Анна. През 1228 г. Теодор Комнин търси подкрепата на България срещу Латинската империя. В името на добросъседските отношения Иван Асен приема предложения съюз въпреки териториалните си претенции към Македония и Тракия. Договорът е скрепен с брака на Мануил Комнин - брат на Теодор, и Мария - дъщеря на Иван Асен. Малко след това в Търново пристига ново предложение. След смъртта на латинския император Роберт дьо Куртене бароните в Константинопол търсят авторитетен и силен регент, който да поеме управлението на империята до пълнолетието на единайсетгодишния император Балдуин II. В предложенията се говори за годеж между Балдуин II и малката дъщеря на Иван Асен - Елена. Теодор Комнин научава за преговорите и нахлува в България в нарушение на мирния договор. В битката при Клокотница (до Хасково) на 9 март 1230 г. Иван Асен разгромява епирската войска и пленява Теодор Комнин с цялото му семейство. Клокотнишката битка нарушава равновесието на силите на Балканите. Българският владетел завладява обширни територии, принадлежали до този момент на Епирското деспотство. Без сериозна съпротива и кръвопролития падат Одрин, Димотика, Сяр, Пелагония (Битоля), Прилеп, Велика Влахия (Северна Тесалия) и Албания. Иван Асен II праща зет си Мануил Комнин да управлява в Солун като негов васал. С подобен статут е и новият сръбски владетел Стефан Владислав, който също се жени за една от дъщерите на цар Иван Асен и признава зависимостта си към него. През 1235 г. след сложни дипломатически ходове цар Иван Асен II и никейският император Йоан III Дука Ватаци сключват антилатински съюз в Галиполи. Съюзът е скрепен с брака на дъщерята на българския владетел - Елена, и сина на никейския император - Теодор Ласкарис. Императорът признава всички териториални придобивки на българите след Клокотнишката битка. На църковен събор в Лампсак българите скъсват унията с Рим и Търновската архиепископия е възстановена като патриаршия. КАРТА БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР ИВАН АСЕН II Последните години от живота на Иван Асен II преминават спокойно. Към края на 1237 г. той се жени за дъщерята на Теодор Комнин - Ирина, и престава да се интересува от Солун. Цар Иван Асен II умира в мир с всички свои съседи на 24 юли 1241 г. По негово време България граничи с три морета - Черно, Егейско и Адриатическо. Споменът за величието на управлението му е толкова силен, че се запазва чак до Възраждането. Трансформиран в политиката на българската държава след Освобождението, той се превръща в непостижим идеал за българските политици. В началото на XIII в. една нова сила потегля от степите на Централна Азия към Европа - татарите на Чингис хан. През 1241 г. монголите от Златната орда завладяват Централна Европа, като разбиват поляци и чехи, немци и австрийци. Никой не може да им устои. Европа е в паника. По това време на престола в Търново е малолетният син на Иван Асен II - Калиман I, който е принуден да им плаща ежегоден данък. До края на века българските владетели изпадат в пълна зависимост от татарската Златна орда. През 1246 г. унгарският крал Бела IV заграбва Белградска и Браничевска област и добавя към титлата си „цар на българите". Десет години по-късно България губи земите около Шар и Осогово. На Византия е отстъпена Родопската област. От времето на цар Михаил II Асен (1246-1256) започва трайна тенденция в управлението на българските владетели до залеза на Второто българско царство - всички те престават да се интересуват от Македония. През 1256 г. на престола в Търново е Калиман II. Година по-късно и той става жертва на заговор. В България започва продължителна междуособна борба за власт. След смъртта му търновските боляри издигат за български цар управителя на Скопска област - Константин Тих. При Константин Асен (Тих) (1257-1277) политическият сепаратизъм вече е явна и постоянна тенденция. Болярите на Мелник, Прилеп, Битоля, Велбъжд (гр. Кюстендил), Просек, Скопие, Велес и др. ту преминават на страната на Византия, ту се обявяват за независими. Един от тях е владетелят на Средец - севастократор Калоян - братовчед на цар Константин Асен и внук на сръбския крал Стефан Първовенчани. Снимка: Росен Колев Севастократор Калоян и неговата съпруга Десислава, стенопис от Боянската църква, 1259 г. Снимка: Росен Колев В края на ХIII и в началото на XIV в. Видинското деспотство е най-голямото независимо от Търново владение в България. Негов владетел е влиятелният болярин деспот Шишман. Той поддържа приятелски връзки с татарския хан Ногай. По-късно му се налага да даде клетва за вярност към сръбския крал Стефан Урош II Милутин и да ожени първородния си син Михаил за неговата дъщеря. България се освобождава от татарската си зависимост през 1300 г. при цар Тодор Светослав, който управлява до 1321 г. Новият владетел укрепва позициите си и неутрализира намесата на Византия. Той успява да освободи редица крепости на юг от Стара планина. Византия се опитва да му противодейства, като вика на помощ каталанските рицари на Роже дьо Фльор. Започват българо-византийски преговори, които завършват през 1307 г. с мирен договор. Синът на цар Тодор Светослав - Георги II Тертер (1321-1322), умира, без да остави наследник. По негово време редица градове на юг от Стара планина отхвърлят българската власт и преминават към Византия. Опит да възстанови могъществото на държавата прави цар Михаил Шишман (1323-1330). Той е владетел на Велбъждска област, син e на Срацимир Шишман и е женен за дъщерята на сръбския крал Ана-Неда. Постепенното изостряне на българо-византийските отношения води до битката при Велбъжд (gr. Кюстендил) на 28 юли 1330 г., която завършва с голямо поражение на българската войска. Там цар Михаил Асен е тежко ранен и умира от раните си. През 1331 г. болярите избират за цар на българите ловешкия деспот Иван Александър (1331-1371). Новият цар е племенник по майчина линия на Михаил Шишман, а по бащина линия води рода си от Асеневци. Снимка: Архив „Труд" Рождество Христово и Страшният съд, миниатюри в Лондонското Четвероевангелие, Британски музей. Снимка: Архив „Труд" Управлението на цар Иван Александър е период на относителен подем за Второто българско царство. Той полага големи грижи за развитието на българската култура. По негово настояване е обогатена царската библиотека в Търново. От нея са запазени два шедьовъра на средновековната миниатюрна живопис - ,,Лондонското Четвероевангелие" и ,,Манасиевата летопис". Още през 1331 г. той успява да свободи редица градове в Източна Тракия. Иван Александър поддържа добри отношения с новия сръбски крал - Стефан Душан, и му дава сестра си за жена. Управлението на Иван Александър съвпада с възхода на османските турци. Те идват на Балканите като съюзници в междуособиците, плячкосват и отвличат със себе си много пленници. Особено разорителни са нахлуванията им в Тракия през 1336, 1337 и 1341 г. назад начало напред

Изданието е подготвено по проект на Комуникационна стратегия за присъединяване на България към ЕС
© Книгоиздателска къща "Труд", 2005 г.
© "Сирма АИ", 2005 г.

В Старо Нагоричене е гробът на Михаил Шишман

В Старо Нагоричене е гробът на Михаил Шишман

В центъра на малкото село Старо Нагоричене, намиращо се на 2 км от старобългарския град Жеглигово, се намира огромна средновековна църква. Днес тя изпълнява функцията на енорийски храм. Но през ХIV век, както гласи един старобългарски надпис, вграден на входа й, е била църква на манастира "Св. Георги". Светата обител е построена през 1313 г.
Църквата сe прочува с това, че през 1330 г. в нея е погребан българският цар Михаил Шишман (1322-1330). Това е установено в 1916 г. от проф. Йордан Иванов, член на мисията, която събира българските съкровища. Професорът открива саркофаг с надпис, че тук е погребан българският цар.
Михаил Шишман загива при близкия Кюстендил през 1330 г. в резултат на подлост, извършена от сръбския крал Стефан Душан. Очаквайки с 3000 бойци брат си Белаур от Видин, Михаил Шишман сключва тридневно примирие със сръбския владетел. Войниците му се пръскат по околните села в търсене на храна. Забелязвайки това и вероломно нарушавайки примирието, Душан атакува царския лагер, охраняван от стотина войници, убил Михаил Шишман и на другия ден офейква за Сърбия. Тялото на царя е погребано тържествено в църквата на манастира "Св. Георги".

Михаил III Шишман Асен

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене

Михаил ІІІ Шишман Асен цар на България
Роден:	? ?
Починал:	28 юли 1330 Велбъжд

Михаил III Шишман Асен, български цар (1323 – 1330). Син на деспот Шишман от първия му брак, през 1308 г. съуправител на баща си в Бдинската област. Получава титлата деспот вероятно от българския цар Теодор Светослав, негов братовчед. При избирането му за български цар (1323) приема името Асен, подчертавайки връзките си с Асеневци. През 1324 г. се развежда с Ана-Неда и я заточава заедно с децата им в манастир, след което се оженва за сестрата на византийския император Андроник III Палеолог (вдовица на цар Теодор Светослав). Води неуспешна външна политика. Загива в битка със сърбите (Стефан Душан) при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г. Запазени са негови родови царски монограми.[[1]]

[редактиране]

Външни препратки

• Видински владетели

Български владетели

Стара Велика България (632 - 681 г.) Ханове: Кубрат | Батбаян Първа българска държава (681 - 1018 г.) Ханове: Аспарух | Тервел | Кормесий | Севар | Кормисош | Винех | Телец | Савин | Умор | Токту | Паган | Телериг | Кардам | Крум | Омуртаг | Маламир | Пресиян Князе: Борис I (Михаил) | Владимир (Расате) Царе: Симеон I | Петър I | Борис II | Роман | Самуил | Гавраил Радомир | Иван Владислав | Пресиян II Втора българска държава (1186 - 1396 г.) Царе: Иван Асен I | Теодор-Петър | Иванко | Калоян | Борил | Иван Асен II | Калиман I Асен | Михаил II Асен | Калиман II Асен | Мицо Асен | Константин Тих Асен | Ивайло | Иван Асен III | Георги I Тертер | Смилец | Чака | Тодор Светослав | Георги II Тертер | Михаил III Шишман Асен | Иван Стефан | Иван Александър | Иван Шишман | Иван Срацимир Трета българска държава (след 1878 г.) Княз: Александър Батенберг Царе: Фердинанд | Борис III | Симеон II

http://borislav.digicom.bg/statii/shishman.htm

МОНОГРАМИ НА МИХАИЛ III ШИШМАН

Дълбокият прабългарски корен на царствения Шишманов род е засвидетелстван във Воденския надпис на цар Самуил ( - 1014 г. ), там с гордост се заявява, че цар Самуил е внук на “стария кавхан Шишман”. В предишна статия направих опит да изведа името Шишман чрез генеративния език на азите-прабългари ЪЗъЕр от Шъ Чъ - ръка острие - сека/сеча/ и МъАНъ - метал, желязо - или ШъЧъ МъАНъ - сека желязо - “сечащо желязо”, “желязо, с което се сече” т.е. меч, шашка. Междувпрочем още Херодот(5 в. пр.н.е.) многократно споменава в своята “История” за известната скитска двуостра брадва “сагара”, название напълно покриващо днешното българско “секира”, което потвърждава най-древния произход на лексемата “сека”/”сеча”/. В общественото съзнание на предците ни мечът символизира вярност към положена клетва, към дадена дума, към поето задължение, не случайно ритуалът на заклеване се е извършвал пред изваден меч. В отговорите на папа Николай Първи по допитванията на българите от 866 год. в глава 67 е записано “.... че сте имали обичай, когато сте решавали да обвържете някого с клетва за някаква работа, да слагате пред себе си меч и в него да се заклевате.....”. До нас представата за “меча” при сключване на договореност вероятно е останала в израза “да сечем бас”, който се употребява при сключване на облог, както и в израза “рече и отсече”. Продължавайки разсъжденията за разчитане на царското фамилно име Шишман с участие на прабългарския корен ШъЧъ - сеча -, достигам до графично-буквения запис на ШъЧъ - сеча -, който според съответстващата писмена азбука на “Езика на говорещата азбука” на азите-прабългари ще изглежда - Ш 1 , тук графичният знак за Чъ - нос, острие, едно - 1 още не е отделен от цифрата “1” посредством еволюция към Ч, еволюция, която описах в предишни статии. Според мен, горните разсъждения са илюстрирани по чудесен начин в монограмите на цар Михаил III Шишман(1323 -1330 г.). Трябва да отчитаме практиката от множество прабългарски надписи, буквите при изписване на думите не винаги да спазват строга графична линейност, а често да се свързват със съседни букви според тяхното повърхностно разположение. А също да вземем под внимание прабългарската писмена традиция, буквеният запис при основни лексеми от езика ЪЗъЕр да бъде възприеман като единен символен знак на думата, който никога не губи своя побуквен произход /за което многократно съм писал/. Подобен подход се прилага и при изработване на монограми.
Документални извори величаят като български цар могъщия деспот Шишман, управлявал към края на 13 век Видинска област, бащата на цар Михаил III Шишман(1323-1330). Запазени са средновековни паметници съдържащи родовия царски монограм на Михаил III Шишман(1323-1330). Без да се задълбочавам ще спомена, че характерно за 14 век са много срещани монограми на български царе, които откриваме върху сечени от тях монети и другаде. Но забележителното за Михаил III Шишман(1323-1330) е, че неговият монограм съдържа букви от най-древната писменост на азите- прабългари, и представлява не друго, а буквен запис на думата ШъЧъ - сеча -, откъдето произлиза името на старата прабългарска кавханска и царска фамилия Шишман. Явно Михаил III Шишман е държал да подчертае своя автентичен благороднически произход, водещ началото си от стар прабългарски кавхански род от времето на Първото българско царство отсам Дунав. Предлагам на читателите да се убедят сами. Фиг.1 и фиг.2 са монограми на цар Михаил III Шишман от медни монети, сечени в Търново. На фиг. 4 царският монограм на М.Шишман е изобразен върху знамето на българската столицаТърново /Drinago/ от географска карта на Анджелино Далорто, рисувана 1325 - 1330 год. Знакът на цар М.Шишман от фиг. 5 е намерен във Велико Търново. А самата “разшифровка” на Шишмановото име и знак като произлизащи от “сеча” и “меч/шашка/” може да открием върху сребърника на Ярослав Мъдри(978-1054), доказващ между другото и близките връзки между средновековните българска и руска държавност.

Борислав Иванов Иванов
гр. Бургас 10.03.2003 год.

МАНАСТИР СВЕТОГ ОЦА ПРОХОРА ПЧИЊСКОГ

МАНАСТИР СВЕТОГ
ОЦА ПРОХОРА ПЧИЊСКОГ

ОСНИВАЊЕ И ИСТОРИЈА МАНАСТИРА

Политички догађаји који су се одиграли крајем Х и почетком ХI века, морали су оставити трага у градитељству ове области. Победом Василија II (976.-1025.) над Самуилом, Византија је вратила раније изгубљене територије Балканског полуострва, што је захтевало реорганизовање политичке и црквене управе и стављење становништва под његов утицај. Царском повељом из 1020. године, Василије II реорганизовао је Охридску патријаршију, сада архиепископију, у којој се спомиње епископија Морзовишка, у чијем саставу је поред осталих места и Козјак - данас име планине у чијем подножју се налази манастир св. Прохора Пчињског. Њега је изградио византијски цар Роман IV Диоген (1067.-1071.), на молбу потоњег свеца и патрона храма Прохора Пчињског. Систематска археолошка ископавања уз свестранију анализу досадашњих сазнања, потврдила би тврдњу да је првобитна скромна једнобродна црква саграђена у ХI веку или почетком ХII столећа.

И поред свега, тада добро настањену и богату област Врања су многи нападали. Према речима Стефана Првовенчаног, Немања је у ратовима са Византијом између 1180.-1190. године освојио област Врања. Припајањем новоосвојених територија Србији отворила се потреба за организацијом цркве коју је спровео св. Сава 1220. године. Манастир је остао у саставу српске државе све до њеног дефинитивног пада, али је и тада неко мислио о њему. Краљ Милутин је, уз своје 40 манастир-задужбине, обновио и ову, и из карловачког родослова знајемо да ''САГРАДИ И МАНАСТИР ПШИНСКОМУ ПРОХОРУ'', што потврђује и узидана опека на северној фасади старе цркве, са, у плитком рељефу изведеним именом САВА, откривајући његову непосредну бригу о обнови храма, архиепископ Сава III (1309.-1316.)

Многе ствари су се издогађале у овоме манастиру, а и између турског и српског народа, те је тек 1912. године после ослобађања ових јужних крајева предат Србији.

МАНАСТИРСКИ КОМПЛЕКС - ЦРКВЕ И КОНАЦИ

	Основа цркве

Манастирску целину данас обједињује ограда од лепо сложеног притесаног камена препокривена каменим плочама и ћеремидом. Ограду прекидају са северне, западне и јужне стране, преузимајући њену функцију, импровизантне зграде велелепних манастирских конака. Главна ''Врањска'' капија са запада води право на цркву, док она на југу испод конака окренута је Куманову по чему је добила име. Источно, цркву од зграде ''Митрополије'' одвајају делимично откривени темељи, по својој прилице цркве св. Јована. У овом степену истражености тешко је сагледати средњевековну манастирску целину којој припада средишњи део порте око гроба св. Прохора Пчињског.

ЦРКВЕ

Древно светилиште саграђено је на старом култном месту где је живео преподобни Прохор Пчињски. Простетитељ и потоњи светац за живота је, како предање каже, одредио себи вечито боравиште у подножју планине Козјак. И поред недостатака поузданих материјалних доказа има довољно разлога за тврдњу да је садашњи гроб св. Прохора део првобитног храма. Од најстарије светиње данас је очувана капела где почивају мироточиве мошти св. Прохора. У питању је мала, поклоничка ниска правоугаона просторија. У сферно обликованој источној страни смештене су мошти светитеља, где је, у десном горњем углу мали отвор из кога већ један миленијум непрекидно извире чудотворно миро. Св. Прохор је тренутно једини српски светитељ-мироточац у Србији.

Западна половина Милутинове доградње тада новога храма је нестала у обнови крајем ХIX века, остављајући нас у недоумици како је храм у целости изгледао. Вероватно је, као и већина једновремених цркава настала по византијском стилу, због њеног тадашњег утицаја, као једнобродна црква. Прозори издужени и лучно засведени, у првобитном облику сачувани су на северној и источној страни.

Градитељски занос из времена краља Милутина васкрсао је сву лепоту украшавања фасада опеком. Складно сложене опеке, заједно са камењем и малтерним фугама, нуде изненађујуће заносне колористичке ефекте који се мењају у зависности од угла под којим сунце осветљава фасадне површине. Судећи по сачуваној бордури на северном зиду, црква је некада имала зидани иконостас. Црква се значајно обновила крајем ХVI века, када је дограђен параклис у славу пресвете Богородице, где је кориштен исти материјал за градњу, али на мање декоративан начин. У параклис се из наоса улази ходником уз гробницу св. Прохора и кроз врата на јужној страни нове цркве. Као руком судбине, по трећи пут у својој историји стару светињу обгрлила је и надвисила нова црква започета 1898. а довршена 1904. године. У цркву се улази са запада преко дванаест концентрично сложених полукружних степеника. Изнад самих врата налази се мермерна плоча на којој пише:

КОНАЦИ

Овај манастир окружују 4 конака и то:

1. Краљевски конак из 1912. године
2. Северни конак из 1891. године
3. Тзв. Митрополија (за мало уваженије госте, као митрополите) из 1890. год.
4. Нове,''Врањске зграђе'', саграђене у периоду од 1854. до 1862. године, јединствени пример манастирских конака у Србији.

СЛИКАРСТВО

Вишевековну историју манастира живописно осликава сачувана фреско декорација. Зидне слике, пажљивом посматрачу на особен начин саопставају своју прошлост, али и разоткривају све чари узвишено лепог које, истина је, још једино можемо наћи у савршенству и надмоћној зрелости византијског сликарства.

Најстарије зидне слике налазе се на спољним површинама гробнице св. Прохора Пчињског. Не видимо их, али са сигурношћу можемо тврдити да постоје. За разлику од осталих зидних површина, три слоја фреско малтера констатована су једино са спољне стране северног зида капеле, или јужног зида цркве, као најстаријег дела светилишта. Други пут црква је живописана после обнове из времена архиепископа Саве III (1309.-1316.). Један од најзначајнијих сликара византијског света ангажован на двору краља Милутина, Михаило Астрапа, живописао је цркву св. Прохора 1316. или 1317. године. Свој рад он је обележио потписом на округлом штиту св. Димитрија (Х МИ ХА НЛ), заштнитика града из кога је уметник дошао. Доста фресака је непрепознатљиво из тог доба, али разликују се Архијереји из поклоњења Христу Агнецу, св. Данило Столпник и св. Архиђакон Стефан, св. Кирило Александријски и св. Климен Охридски, св. Никола и св. Силвестер... Због скоро потпуног уништења осталих фресака, 1488./9. године исликане су нове, на месту старих, руком младог, али искусног фрескописца, који је поштовао старе, те је направио прво скице старих и на њих доцртао нове фреске, које и дан данас тамо, уз све остале, и стоје. Много фрескописаца је доцртало нове фреске, које се веома лако дају препознати, а чине ову цркву једну од највећег уметничког подухвата из свих доба фрескосликарства.

Ризница је веома мала у односу на шта се то пре сматрало једном од највећих, и са много књига. Стол из 1605./6. (сада у Археолошком музеју у Скопљу), иконостас, а данас остатак двери, исто у музеју, и дуборезано Распеће у манастирској ризници. Пожар је једноставно и уништио највећи део библиотеке и ризнице овога манастира 1841, те је и већина млађих икона, књига из ХIX века. После овога, манастир ради као културно-просветни центар овог краја и у њему ради богословска школа, преписивачко-илуминаторска радионица, а организовано се учи иконописачки занат.

Једна од можда најпрепознатљивијих и значајнијих је икона св. Прохора Пчињског (118цм х 85цм) са сценама из његовог житија, настала 1871. године, коју је израдио самоуки иконописац Захарије Десперски Самоковац.

Заиста, и ова тако мала ризница, фреске и сам манастир сведочи о значајности овога манастира на овоме поднебљу, његов значај и у уметности и опису живота житеља ове области. Амин.

Икона св. Прохора Пчињског са житијем, 1871. година

Фреска - св. Прохор Пчињски

Фреска - Нерукотворени Образ

Фреска - Богородица Ширшаја

Фреска - Тајна вечера