МАКЕДОНИЯ 1941. Възкресението
Сотир Нанев
Куманово
Бяхме решили да нощуваме в Куманово. В този град живееха сестрата и майката на нашия другар и спътник Коста, избягал от сръбски затвор по времето на скопския съдебен процес, откогато не беше се виждал със своите близки.
По пътя Крива паланка-Куманово следите от войната бяха още по-големи: изоставени сръбски танкове, пушки, каски, сандъци с муниции и др. Ето и първия съвсем пресен гроб на германски войник, погребан до самия път. Свалихме шапки пред гроба на героя, дал живота си за свободата на Македония.
При Страцинските височини сърбите са се опитали да дадат някакъв отпор, но много скоро са били разбити. В техните военни групи е имало и наши българи от Македония, които са улеснили задачата на германските войски.
В Куманово пристигнахме към полунощ. Градът беше пуст, без осветление. Всичко живо отдавна се беше прибрало по домовете и спеше дълбок сън. Тук-там из улиците се мяркаха само германски войници – постове и патрули. Спряхме пред къщата, в която живееше зетят на нашия другар. Всичко бе потънало в мрак. Коста похлопа силно на външната врата и извика по име майка си и сестра си. Скоро в една от стаите блесна светлина. После на прозореца се яви жена и попита:
- Кой чука?
- Коста, брат ти. Сестро, отвори!
В почуда, жената повторно попита:
- Кой чука? Коста ти ли си?
И като получи отговор плесна с ръце и извика:
- Та това е наистина нашият Коста! Майко, нашият Коста!
И се изгуби.
Изведнъж в къщата настана голямо оживление. Постройката беше двуетажна, изградена сред широк двор. Светнаха и се отвориха няколко от прозорците на близките къщи. Съседите любопитстваха да узнаят кой може да чука по вратите в този час и през такова време.
Входната врата на къщата се отвори. От нея лумна светлина и освети двора. През рядката улична ограда видяхме надпревара между две жени, мъж и две-три деца, които тичаха полуоблечени през двора и викаха в полузабрава:
- Коста, синко! Коста, братко! Ти ли си?
Просълзена от радост, старицата прегърна своя син, който не бешевиждала дванадесет години, и покри лицето му с майчински целувки.
- Бях загубила надежда, синко! Годините ми са много, та смятах, че не ще те видя!
Сестрата, с любовта на нашите български сестри, също през сълзи прегръща и целува няколко пъти своя брат.
Сложиха ни вечеря. Разбира се, всичко, каквото имаха, ни се поднесе. Типичното гостоприемство на нашите патриархални къщи се изля с всичката щедрост и топлота. По време на вечерята получихме от домакините първите по-пълни сведения за развилите се събития.
На другия ден се срещнахме с неколцина от по-видните граждани, с които говорихме по възложената ни задача и за онова, което предстоеше да се върши занапред. Беше първият ден на Възкресение Христово. Нашите хора в Куманово, особено по-възрастните, със запазено чувство към религията, ни поканиха да отидем в черква. Из пътя се образува цяло шествие. В града вече знаеха за нашето пристигане и ни чакаха да се явим на улицата. С радостни и сияещи лица, кумановци ни протягаха ръце за поздрав и благопожелания.
- Да е честита свободата ни! Да е вечна!
Тази дума “вечна” никой не забравяше да произнесе. И не само в Куманово,в цяла Македония: “Да е вечна свободата ни... да е вечна”. Нали се бяха напатили тези нещастни хора от краткотрайността на миналите си свободи!
В черквата имаше много богомолци. При влизането ни всички обърнаха поглед към нас и ни сториха път да минем по-напред.
Нареждането да замина за Македония с групата мои другари ме завари мобилизиран. И затова пътувах в униформата на поручик. Влизането на български офицер в черквата беше необикновено събитие. Знае се колко надежди са възлагани от нашите братя в Македония на българската войска и с какво повишено чувство на национална гордост се говори за бойните й подвизи. И сега явяването на един български офицер не можеше да не развълнува това море от богомолци.
Когато приближихме към олтара и палехме свещи, свещеникът извтршваше светото тайнство и беше гърбом към нас. След малко светата врата се отвори и престарелия божи служител пристъпи към нея с причастието в ръце. Като ме видя, ръцете му затрепериха от вълнение. Спря за миг изненадан, сетне вдигна очи към небето. Устните му шепнеха навярно молитва за българската войска.
Както в близкото, така и в далечното минало Куманово е дал много народни дейци, каквито са Екатерина Симидчиева, живият още и всеобщо уважаван Кръстьо Лазаров и др. А в манастирската черква “Св. Георги” до село Старо Нагоричане е погребан цар Михаил Шишман, убит в боя при Велбъжд през 1330 г.
Нема коментари:
Објави коментар